сряда, 8 септември 2021 г.

Моята активна медитация

Слънцето още не се е показало, но небето просветва, а върховете на дърветата почват да си дърпат нишки от виделото му…

Не съм на работа и се захващам да чопля разни неща из градината. Последните години това е моята активна медитация :)

Получава ми се много ДЗЕН :) За напрягане на мускулите плевя и копая… за разпускане обирам доматите, зеления боб, изронвам млечните зрънца
...и вече мога да седна на чардака да изпия едно ароматно кафе… потъвам блажено в един от пуфовете, а след малко усещам, че цялата натрупана в мен умора последните дни се разтваря в тишината на слънчевия следобед, както се разтваря бучка захар в чаша с топла вода…

За вечеря сготвям може би последния зелен боб за сезона.
Ето рецептата, за всички, които я пожелаха :) Задушавам в малко мазнина една глава лук с два маркова и няколко скилидки чесън. Посолявам ги. Понякога добавям ситно нарязани чушки или целина, според настроението ми. След като зеленчуците омекнат към тях прибавям почистения и нарязан зелен боб. На слаб огън го оставям и той да омекне малко в мазнината, след което заливам с вряла вода и слагам сол на вкус. Когато яденето е почти готово в сгорещена мазнина леко запържвам една супена лъжица брашно от лимец с една чаена лъжица червен пипер и ги прибавям към зеления боб, за да го сгъстя. След още 5 минути го отстранявам от огъня и поръсвам с пресен дивисил или джоджен, според наличността. За приготвянето на тази манджичка може да се използва и замразен зелен боб.

неделя, 5 септември 2021 г.

Гункане

Преди да си легнем Косара ми казва, че й е мъчно за баща й… аз съм толкова уморена от емоциите на деня, че тази нейна унилост, точно в този момент, ми идва малко неуместно и не съумявам да проява грам състрадание към тъгата й… имам нужда някой да гушне мен, за да стопи малко от натегнатостта ми… но Косара решава да е безпощадна:

– Мамо, не разбираш ли, че имам нужда да кажа „обичам те, тате” и да го гушна… това е!

Тонът й – леко сприхав, но кокетен – успява да смаже изопнатите ми до краен предел нерви… усещам как гневът в мен сякаш се запряга, а в гърлото ми се надигат благи думи и клокочещ смях... След малко вече сме се помирили и щастливо се гункаме (прегръщаме) за лека нощ.

четвъртък, 2 септември 2021 г.

Есенен уют

Цветята ми в двора вече посрещат слънцето сутрин с капчици тежка роса по себе си. Есенните цветове започват бавно да се настаняват в градината, а нежното ухание на мокра пръст усукано с тънката миризма на влажна шума някак свойски се приюти в къщата през отворения прозорец на първия етаж.

В стаите на втория етаж все още се усеща ароматът на лято. Тук топлината на горещия август се е свила като мързелива котка удобно в ъглите и дори сутрешната прохлада не я впечатлява…
Днес дойде ред да изпека във фурната сини сливи с орехчета и канела... къщата замириса на уют…
Дали Кико намери своя уют във Фермата?

Да опитомиш тъгата

26 август

Косара се събуди плачейки за баща си. За първи път. Каза, че много й липсва и че се страхува една люлка във Фермата да не го удари… Попитах я какво има предвид, а тя ми разказа как в съня си видяла люлка да удря Кико… (към 26 август Фермата все още не се излъчва по телевизията, а Косара не е виждала и чувала баща си повече от месец)

През деня продължи да ме разпитва как баща й е стигнал до Фермата… пеша ли?... защото колата му е в двора… аз ли съм го закарала? защо съм го завела там?... и защо ако е в нашата държава не може да го чуем?... той тръгна ли си е от нас?... Мисля, че започва да ме подозира в някаква голяма „измама” и ме проверява с въпроси-капани… ако отговорът ми не й се стори достоверен веднага контрира с нов въпрос… Стигна до там да ме попита:

– Колко точно далеко е тати, колкото дядо Паско ли – в сърчицата ни?

Този въпрос вече сериозно ме разтревожи.
Вечерта преди да заспим, с малко повече доверие към мен и историята, която й поднасям ми споделя тихо:

– Мамо, аз знам как да помогна на тати в сбъдването на неговата мечта…

Поглеждам я въпросително, а тя се прекръства… Оставам безмълвна, а на следващия ден тя започна да пише писма до баща си. Всеки ден по едно писмо.
27 август

Денят започна все по-бавно да се измъква от ложето на нощта… и на мен сутрин ми е все по-трудно да напускам прегръдката на съня… Гледам Косара как спокойно спи до мен и ми става още по-сгушено… Лятното слънце, морският бриз и планинският въздух са оставили върху лицето й диря на волност и някаква особена щурост… Дори със затворени очи тя излъчва сила, дързост и свобода. Напоследък непокорството й ме гневи и радва в едно… С Кико много пъти сме си говорили, че ни се иска да я възпитаваме така, че да не гасим огъня й и да не я опитомяваме… харесваме свободния й дух и нейния сочен, сладък смях…
29 август

Цяла нощ валя. Събудих се от звука на стъпки някъде в къщата… Сърцето ми прескочи. В следващия миг се сетих, че това е Зара, която трайно се пренесе да спи на чардака. Снощи Косара пак плака за баща си. Каза, че се чувства тъжна, че той й липсва. Каза, че й е мъчно за времето когато цялото семейство сме били заедно:

– Тогава бях щастлива, защото се гушкахме и имах радост в сърцето…

Моето сърце се сви от тези думи, но в действителност знам, че Косара умее да приютява тъгата в себе си по един дълбок, топъл и обичлив начин... така, че да я опитоми… и реших нищо да не казвам, просто я гушнах…
Днес пак плака няколко пъти за Кико умолявайки ме да отидем да го видим… Все още измислям начини да я разсея, но усещам, че започвам да се изчерпвам и че нейната тъга ме превзема отвътре. Преди малко излиза от къщата гушнала една снимка на нас тримата. Като дойде до мен я сложи между моето и нейното лице сякаш за да се скрие зад нея, а когато я отмества виждам две големи сълзи да се стичат по бузите й… плаче без звук… опитвам се да я ободря, но тогава тя започва да реве неудържимо… сякаш дълго затлачвана река се отприщва и руква от очите й в опит да изкара болката навън и да пречисти всичко по пътя си… отказвам да търся правилните думи да я успокоя, започвам трескаво да търся в ума си с какво да я дръпна към настоящия миг огрян от топло слънце… сещам се за едно захарно петле в чантата ми, поръчано от нея миналия ден и просто й го давам… надявам се тя сама да намери своята утеха и да подари на сърцето си чаяние (надежда)…
30 август

Вечерно време започнах да чета на Косара по една глава от романа „Глина” на Виктория Бешлийска. Приятно съм изненадана от вниманието, с което тя слуша и от апетита й към думите. Задава правилните въпроси, а като свърша ми позволява да се приютя в дълбокото на очите й, за да посрещнем заедно съня… Тези моменти изтриват всички кахъри влезли в сърцето ми през деня.

Днес ме попита какво означава „молитва”. Обясних й, а тя каза, че иска да напише една молитва към Господ за баща си. После ме помоли да изпиша думата „молитва”, за да я повтори буква по буква под нейната молитва вместо „амин”. Когато поисках да науча молитвата й ми я прочете:

– Искам да ми се сбъдне скоро да видя тати на живо, дай Боже да ми се позволи.
Изненадах се да чуя последните думи. Попитах я кой е чувала да казва така, а тя ми отговори, че това е от нея. И после добави:

– Имам още една молитва. На лято искам да ми се роди малко бебе.

2 септември

На път за детската градина:

– Мамо, много рязко натисна спирачката! Изплаших се!

– Извинявай, нещо се разсеях.

– Добре, че Господ те дръпна и не паднахме от пътя.

– ?!?

– Той Господ ти помага и като изпреварваш другите коли, нали? Ти натискаш газта, но Господ те бута напред... Не успявам да се включа адекватно в разговора. Наистина съм разсеяна.

На връщане към вкъщи:

– Облаците се отвориха…

– За да позволят на Слънчо да надникне през тях още веднъж в днешния ден и да ни пожелае „спокойна вечер” – добавям плахо аз, но Косара явно има свое продължение.

– Не разбираш… облаците се махнаха от пътя на тати…

Казва ми това почти без емоция, но усещам, че думите идват от дълбокото на душата й, а по пътя си към нашия свят са обрали всичките й страхове… Усмихвам се, а през „отворените” облаци Слънцето намира пролука да влезе в мен и да приобщи душата ми към магията на този миг.

сряда, 1 септември 2021 г.

Да присъстваш означава да осъзнаваш, че си на правилното място в точния момент

Понякога ми се случва да стигна някъде за където не съм тръгвала… просто пристигам и знам, че съм там където трябва да бъда. В центъра на своето битие.

На този етап от играта ми се струва, че Кико изпитва колебания дали се намира на правилното място… онова, към което се отправи преди цели 5 месеца… а аз не мога да направя нищо, освен да се помоля за него…
Господи, смири буйния му нрав. Успокой душата му, за да може правилно да претегля хората и да бъде справедлив към техните действия. Помогни му да се пребори със слабостите си и да се ползва по най-добрия начин от силата си. Дай му просветление що да стори когато се чувства изгубен и къде да дири своето чаяние…
Снимките са направени пред храм „Успение Богородично” в Копривщица преди 7 години. Стигнахме там без да сме тръгвали към това място, просто пристигнахме… и беше вълшебно…

вторник, 24 август 2021 г.

Среднощен гост

Тази нощ гората бе разсечена от страховит рев.

Когато преди шест години и половина се заселихме тук, за първи път чух лай на сръндак. С времето Кико ме научи да различавам звуците на дивите обитатели. Най-често в дерето под нас ни навестяват порове, сърни и сръндаци, чакали, по-рядко диви прасета и елени с кошути.
Звукът от тази нощ не приличаше на нищо, което съм чувала. Със сигурност не беше рев на елен, в който има достолепие и самоувереност. Беше вик на изплашено животно, може би дори ранено. Около 10 минути стоеше на едно място и изпълваше с болката си цялото пространство околовръст. В началото просто реших да затворя прозореца и да се опитам да заспя отново, но тогава се случи нещо, което ме изненада и уплаши. Беше съвсем близък шум от падане на предмет. В следващия момент си дадох сметка, че има някой на чардака… Сърцето ми започна на блъска в гърдите… Миг по-късно различих четири лапи по ламината и осъзнах, че това е Зара, която явно си е отворила сама вратата към чардака, събаряйки по пътя си една от саксиите… Тя усети, че съм будна и започна да драска по врата, за да я пусна вътре. Това ми се стори странно, но станах и й отворих, а тя се стрелна в къщата като куршум и не можеше място да си намери от собствената си превъзбуда. За пръв път виждах кучето така изплашено. Дадох си сметка, че не съм я чула да лае, а обикновено това прави като усети животно от другата страна на оградата. Опитах се да я успокоя. Сърцето й щеше да се пръсне. Скимтеше и се щураше из стаята като обезумяла… Животното в гората започна да се отдалечава, макар че още дълго чувахме пронизителния му рев…

Зачудих се дали да не оставя Зара да пренощува вътре, но се отказах и й отворих да излезе, което тя направи с известна неохота… Легнах си в леглото до Косара, тя спеше толкова дълбоко… Придърпах одеялото върху нея и се опитах да заспя отново, но сънят не идваше… Сърцето ми продължаваше да бие учестено… в главата ми се щураха уплашени мисли… а Зара продължаваше да драска по вратата… нейната уплаха бе онова, което истински ме обезпокои… какво животно ни навести тази нощ? Ранена кошута?! Или?! Възможно ли е това да е било мечка? Кико в началото на лятото каза, че е видял следа от неголяма лапа на мечка в дерето… Със сигурност беше голямо животно, защото на дребните Зара не им придиря…

неделя, 22 август 2021 г.

Горски човек и окумуш жена – неочаквано добра комбинация

На кастинга за предаването „Фермата" питали Кико като градски или като селски човек се определя. Той им отговорил: горски човек съм! Аз сега се питам гражданка ли съм или селянка (провокирана от днешния епизод на предаването, снимано на 22 август)? Селският живот ми харесва, но на моменти ми тежи. Въпреки това той храни сетивата ми и дава сила на духа ми. Градът ме изморява и отегчава, но неговата динамика стимулира ума ми и носи свобода на устрема ми. Ето защо бих определила себе си като окумуш жена :) ако питате Косара тя би ви казала, че съм чевръста и спретната :)
22 август

Денят бавно се събужда. Тихо и свежо е. Неделно. На двора ме чака една спукана тръба, но днес този проблем ми се струва по-малко драматичен от вчера. С наслада изпивам последните глътки от кафето си. Утрото наистина е по-мъдро от вечерта… Давам си сметка, че ако Кико беше тук щях да съм му много ядосана, че не е намерил решение на проблема още миналия ден и това е довело до нарушаване на неделния ми комфорт… когато, обаче, всичко беше в моите ръце, почувствах, че не бива да натискам ситуацията. Дадох време и на себе си и на хората, на които разчитах да ми помогнат и нещата се подредиха. Решението е временно, но ми осигурява спокойствие за следващите два месеца.

***

Днес научих и че мога сама да измия колата си на автомивка, а допреди месец настоявах, че това няма как да стане :) Участието на Кико във Фермата ми осигури времето и условията да премина някои граници, които сама си бях поставила и да разбера, че съм окумуш жена :) както е казал мъдро народът ни – неВОЛЯта УЧИ! Стига ВОЛЯ да имаш да устояваш на несгодите ;)