вторник, 22 декември 2015 г.

„Слънчевият календар“ и празнуването на КРАЯТ на старото и НАЧАЛОТО на Новото СЛЪНЦЕ

Шест са най-значимите моменти (положения) в годишно движение на Слънцето. Става дума за двете равноденствия – пролетно и есенно; зимното слънцестоене и лятното слънцестоене, началото и краят на годишния цикъл на движението на Слънцето (или първия и последния ден от годината).
По време на зимното слънцестоене (на латински „Sol stat“) за около 3 дни Слънцето наистина сякаш спира своя ход, изгрява все в една точка, а цялата Природата е затаила дъх в очакване на трансформацията или в очакване на раждането на Новото Слънце. Тези три дни кореспондират с три от описаните по-горе „най-значими моменти“. Според днешния календар – григорианския - това са дните от 21 до 23 декември, според „Слънчевия календар“ на предците ни става дума за последния ден от старата година (30.12.), който е завършек на годишния път на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката);, Нулевия ден, който не присъства в календара като ден, но е празник на невидимото (абсолюта, великият предел, великата празнота) и първия ден от новата година (1.1.), денят, в който се ражда Новото Слънце. Виж повече по темата тук
Инажден, Коледа и Суроваки. Или може би трябва да подредим празниците в друг ред: Колада, Еднажден и Сурва. (грешките са верни :) )
Има две основни виждания (хипотези) по този въпрос. Едното е, че най-големият и най-важен празник в годината за древните българи бил Коледа и той се отбелязвал в Нулевия ден от техния „Слънчевият календар“ (или на днешния ден 22 декември). Това е денят посветен на невидимото, от което се ражда вечната, неизчерпаема жизнена енергия, която е основата на Всемира.
„След Покръстването този празник продължава съществуването си, но вече под булото на Рождество Христово, като по този начин съвсем естествено заема мястото, което в новите условия единствено му подхожда. Рождество Христово по същество е празник на основата на християнството, тъй като с него се отдава почит към появата на Бог, преди Той да е започнал своята изява на земята. Това в известна степен съвпада с идеята на Предела в движението на вечната енергия, който също е в основата на същинската изява на Ин и ЯН през годината…

Този ден (Нулевият) се разполагал между последния годишен ден и празник (или 30 ден от 12 месец), събота и празничния ден на Новата година (или 1 ден от 1 месец), неделя. Така този ден нямал нито календарна дата, нито седмичен ден, което символично го поставя извън времето и пространството, превръщайки го в точен календарен аналог на необяснимата и непостижима за човешкия ум празнота на ДАО.“ Из „Народният календар и неговите празници“, Георги Велев

Снимка:http://svetlanaarts.blogspot.bg

Други изследователи, обаче, смятат, че празникът на Нулевия ден бил EднажДен или така те наричали денят, който бил самостоятелна календарна единица .
В този ден тъмнината е най-много, нощта най-дълга. Именно това е най-логичния момент за Нулевия ден – мигът, преди всичко да поеме отново по колелото на възраждащите се живот и светлина. Мигът, преди раждането на Новото слънце.

Ако, обаче, днешния Игнажден е бил най-големия празник за древните българи, а в народната памет е останал спомена за Коледа – какво се е празнувало на този ден? Може би края на годишния цикъл на Слънцето? Може би това е бил ден за благоДаруване? Думата Коледа от колене ( принасяне на жертва) ли идва или от колак (кравай, геврек, завършен кръг)? И защо тогава все още следваме поверието, че от Игнажден започват Коледните празници?

Според Георги Велев днешния Игнажден всъщност е бил Инажден. Това е празника на максималната ИН активност. ИНажден, ИНяжден като антипод на ЯНьовден, ЯНевден (Еньовден), когато се празнува максималната ЯН активност. Естествения цикъл, или движението на ИН и ЯН Георги Велев открива еднакво добре въплътен в древнокитайската „Книга на промените“, в българския народен календар с многобройните му празници, обичаи и обреди, и в „Слънчевия календар“ на древните българи. Той избира за свързващо звено и мерило на своите изследвания принципите на И дзин – познанието за Дао, КИ, ИН и ЯН. Но това е една друга голяма тема, която няма как да споделя с вас в една статия. Тук ще дам само още едно неговото виждане за това от къде идва наименованието на празника СУРОВАКИ. Сурова КИ, т.е. начална КИ, защото в първия ден на първия месец от годината ЯН енергията започва тепърва да расте.

На мен някак, обаче, по ми е близко едно друго тълкуване на името на този празник, а именно това на Розмари Де Мео: „От векове българите празнуват СУРВА! “СУР” на санскрит означава СЛЪНЦЕ! Много хора, практикуващи азиатски духовни и бойни практики знаят това… Много хора знаят и за азиатските следи на българите. Упражнението е много просто, нали? Никакви нови религии и учения не са могли да “преборят” Народът на Слънцето! Няма кътче в България, където да не се СУРвака на 1-ви януари. С дряновата пръчка, която е символ на Дървото на живота и в името на Слънцето на ...този ден се НАЛАГА И НАРИЧА!“






Елбетица е древен български символ. Елбетицата е Българското СЛЪНЦЕ.
Снимка: www.bgnow.eu


Объркахте ли се във всички тези уж ясни взаимовръзки? Аз да. Но тази обърканост мотивира и самите ми търсения. Георги Велев не дава отговор на въпроса къде и как биха могли нашите предци да са имали пресечна точка с учението за ДАО и КИ, но пък пише: „…празничните ритуали (обреди) могат да бъдат едни и същи или близки при различни народи поради факта, че хората от северното полукълбо виждат едно и също небе и преживяват едни и същи промени на годишните времена.“
Онова, което мен най-много ме вълнува в тази тема е хармонизирането на човека с небето и земята, а народните празници от нашия календар по някакъв начин отразяват именно специалните моменти в годишния цикъл на движението на Слънцето. Така излиза, че „Слънчевият календар“ на древните българи е подреждал живота на човек според космичния ред и всеки има възможност да уеднакви нивото на своята вътрешна енергия (сила) с онова на Всемира и да влезе в унисон с движещите сили в света (Ин и Ян). Великият космически ритъм се случва около нас управлявайки Природата, но той е и вътре в нас изграждайки нашето същностно битие.

Бележки: Равноденствие е астрономическо понятие, с което се обозначава моментът от годината, когато пътят на Слънцето по небесната сфера (еклиптиката) пресича небесния екватор. Тогава денят и нощта са приблизително равни по продължителност. Всяка календарна година има 2 равноденствия – пролетно и есенно, съответно на 20 или 21 март и 22 или 23 септември.
Много от културите по света и почти всички езически религии почитат равноденствието като момент с особено значение. Тогава се устройват едни от основните календарни фестивали и се извършват важни обреди, свързани най-вече със земеделието и плодородието.
Слънцестоенето оказва пряко влияние върху дневното слънчево греене, а оттам върху климата. Така на различните слънцестоения съответстват различни моменти от годината, което ги прави важни за календара.

събота, 19 декември 2015 г.

„Слънчевият календар“ и българските обредни традиции (предговор)

Това е тема, която сравнително отскоро ме занимава, но затова пък обедини всички мои интереси и се превърна в център на настоящите ми философски, духовни и събитийни търсения. Тя дойде при мен като отговор на един въпрос, който ме преследва от дете: Защо така наречените български народни празници и обичаи са „привързани“ към църковния календар и неговата обредност? Какво налага или какво е наложило това „приобщаване“? Когато бях на 12 години за пръв път бях лазарка и онова, което тогава ми направи най-силно впечатление беше текстът на лазарските песните, който нямаше нищо общо с възкресението на Лазар от Иисус Христос…
От друга страна много изследователи на българското народно творчество и редица етнолози смятат, че българските обредни традиции в отбелязването на нашите народни празници са отражение на годишния земеделски цикъл, което пък се вклини сякаш в една друга моя голяма тема: живеенето в ритъма на Природата. Аз смятам, че за да бъдеш в ритъма на Природата е нужно да бъдеш в ОБЩЕНИЕ с Природата. Да се учиш от нея. Да преоткриваш красотата и мъдростта й всеки ден. Да действаш и създаваш - в хармония с нейните принципи. Да твориш Живота си в сътрудничество с Природата! Всяко поколение, всяка епоха си има своя голяма тема. Мисля, че мисията на Човечеството днес е "ЗаВръщането напред към Природата". Нека се завърнем към приРОДАта като продължим напред :) Когато преди време една приятелка ми отвори очите за това как думата РОД се съдържа в думата приРОДа и че всъщност само на български природа означава ПриРОДА, в онзи момент, тя отвори за мен една врата към моята най-дълбока същност и сякаш ме предизвика да се впуснах в приключението на Живота си - да се завърна ПриРОДАТА. Благодаря ти, Розмари :) www.narichane.com
Спорадично през годините попадах на различни текстове и изследвания свързани с българските обредни традиции и тяхната обвързаност с годишните сезони, цикличността на земеделския труд, религиозния празничен календара… в крайна сметка пъзелът започна да се подрежда след като прочетох една статия в „Списание 8“ за „слънчевия календар“ на древните българи.




Снимка: Списание 8

С настоящата публикация реших да начена едно пътуване в търсене на корените… Нямам претенции това да бъде изследване или някакъв обзорен труд, по-скоро ще бъде моя опит да приобщя всичко прочетено по темата и да подредя собствения си пъзел: човек – природа – космос.

Според „Слънчевия календар“ на древните българи всяка година се състои от 365 дни, като 364 от тях са разпределени в 12 месеца (осем от тях имат по 30 дни, останалите 4 по 31 дни), които от своя страна обособяват познатите ни 4 сезона, а 365-ят е „нулев“. Той не влиза в състава на годишния календар и сякаш е извън времето – денят посветен на невидимото, на Бог. Всеки сезон е с по 91 дни и според същността си е подвластен на една от стихиите: зимата – на водата, пролетта – на дървото, лятото – на огъня, есента – на метала. Земята като център на всички елементи е разпределена по равно между сезоните. По този начин всяка от 4-те стихии заема по 73 дни в годината, земята – с един по-малко. Всеки сезон има по три месеца. Първият винаги е с 31 дни, останалите два с по 30 дни. Също така датите са се падали винаги един и същи ден от седмицата. Например 1.1. (или първия ден на първия месец), 1.4. (първия ден на четвъртия месец и т.н.), 1.7. и 1.10 винаги са били в неделя, 1.2, 1.5., 1.8. и 1.11. – винаги в сряда и т.н. Годината започвала на 1.1. в неделя и е завършвала на 30.12. събота, но между двата дни е имало един нулев ден. Този ден е съвпадал винаги със зимното слънцестоене. На всеки 4 години се е прибавял по още един „нулев“ (високосен) ден, за да изравни натрупалата се разлика и той е съвпадал с лятното слънцестоене. Според редица изследователи в старото българско летоброене годините да се групирали в два цикъла – малък и голям. Малкият е бил 12-годишен. Големият се е състоял от 5 малки или 5х12 = 60 години.
Един от големите изследователи на връзката между календарната система на древните българи и нашите обредни традиции е Георги Велев. Той е автор на няколко книги, но последния му труд „Народният календар и неговите празници“ е квинтесенцията на изследователските му търсения. Според него, освен на 4 сезона, годината се деляла и на 3 части според триадата на великите сили – от 1 до 4 месец се падали на небето; на 1.5., сряда започвало времето на човека, който се пада по средата на небето и земята; последните 4 месеца – от 1.9. до 30.12. били под „опеката“ на земята.
„В стройната и прецизна структура на „слънчевия календар“ на древните българи, Георги Велев открива отговор на един въпрос, по който не се знае твърде много: какво е представлявала религията на старите българи? – ВЯРА В КАЛЕНДАРА! „Защото календар и религия са на практика едно и също нещо“ – обяснява Велев. Според подредбата на дните, месеците и мястото на празниците в тях може да се пресъздаде моделът на света и Космоса, в който са вярвали древните българи. И макар старата вяра постепенно да е заглъхнала след Покръстването през 866 и политиката на християнизация провеждана от княз Борис I, празниците някак са се наместили в календара – основно по два начина: едните са започнали да се празнуват на същата дата, само, че вече по юлиянския й еквивалент – например Еньовден според „слънчевия календар“ се е падал на 1.7 месец или това е лятното слънцестоене, а според новия – 23 юни; други празници запазили числовата стойност, затова пък се разместили във времето. Например Новата година, чийто празник е Сурва започвала на 1.1. (23.12. по днешния календар или това е денят, който следва зимното слънцестоене, а светлата част от денонощието започва да нараства, или това е началото на нов космически цикъл). Днес празнуваме Суроваки отново на 1.1., но това не съвпада вече с започването на „Новото Слънце“. Източник „Списание 8“
В хода на историята самобитните обичаи на древните българи са успели да се свържат органично с християнския празничен календар на нашата православна църква. Моето желание, обаче, е да открия техните корени в сакралната обредност на нашия народ преди покръстването, когато религията е била „вяра в календара“. Българинът днес следва традициите си в празниците неосъзнато. Настоящият ми „проект“ ще бъде опит да осъзная тази обредността и да я приема като естествено продължение на ритъма в природата. Празничността подхранва битието ни, а когато човек празнува заедно с природата той твори устойчив живот. В българските народни обичаи има закодирани знания, традиции и опитности от бита на нашите прародители, които изпълнявайки сакралната обредност на своя „слънчев календар“ са живеели всъщност в ритъма на ПриРодата.

неделя, 13 декември 2015 г.

За началата (съдържателност без съизмеримост)

Кога започва една история? Как разбираш, че си в началото й? Какво се казва в началото? Или защо понякога случайно изпуснати думи „на шега“ или „ей така“ се оказват началото на една история, често драматична? Друг път думи, напоени с болка, бележат началото на най-красивите истории, уловени от професионалните ловци на истории?... Думите ли маркират началото или денят, в който са казани думите е отправната точка? Нужно ли е началата да бъдат полагани във времето? Да бъдат обвързвани с някакви цифри? Дата?



…според мен в числата има заключена магия, която може да бъде освободена само от правилно подредените думи… а може би началото на всяка история се установява най-точно когато сложим последната точка на същата тази история… или никога…


На днешната дата преди години предприех едно пътуване, което започна като бягство, превърна се в любов, беше среща, приключение, откровение, спасение и утеха… за да стане един ден път… Може ли началото на едно пътуване да бъде и начало на една история? Предполагам, че да… но само ако пътуването не е подчинено на конкретна цел, а само по себе си е целта.
…помня мълчанието му, помня, че ми се искаше да кажа нещо, но не знаех какво точно, присъствах… помня светлината от прозорците и фона от думите на другите… нашата тишина… помня един неочакван импулс, който ме одързости… тихо го помолих да ме изчака след заминаването на другите и си тръгнах… отидох и си подстригах косата… после се върнах и го попитах още ли иска да пътувам с него… той грейна… това беше началото… на нашата история… на историята на една любов… на историята на едно пътуване…отвъд времето и пространството…

„Всички знаят пътя, много малко го извървяват.“ Бодхидхарма

Казват, че не можеш да обичаш някого, с когото не си имал връзка в миналото. Казват още, че любовта между хората не се проявява само в един живот… Тогава къде е началото? Кога е началото? Как разбираш, че си в началото?


„Сигурно човек е устроен така, че да не помни началото. Не притежаваме спомен от своето раждане… началото е неясно и безформено. Сбор от няколко случайности, които дават ход на низ от необходимости. И все пак вратата към началото никога не е плътно затворена. Винаги има една пролука, достатъчно малка, за да не можем да минем оттам, и достатъчно голяма, за да прецежда мека розова светлина и винаги да ни съблазнява.“
Из „ Естествен роман“, Георги Господинов

…за мен пътуването продължава…


неделя, 6 декември 2015 г.

Днес е Никулден!

В православната религия това е Деня на Свети Николай Чудотворец.
В старата българска традиция това е празника на Свети Никола Справедливия.
Според Александър Бугаевски, един от най-изявените съвременни николаеведи, в житието на Свети Николай са смесени две жития. Пак той пише в своя статия, че в Ликия е имало двама светители с името Николай. Първият от тях е Николай Мирликийски. Той е живял по времето на Константин Велики, бил е епископ на град Мира и е присъствал на Първия Вселенски събор в Никея през 325г. Огромна заслуга за разбирателството, постигнато след дълги дискусии на този събор, е имал именно епископ Св. Никола. Той умеел да умиротворява, бил закрилник за нуждаещите се от изцеление. Постигал всичките си добри дела с чудна лекота, затова го нарекли Чудотворец. Вторият от двамата светители бил Николай Пинарски, който става архиепископ по времето на император Юстиниан І през VІ век. Николай Пинарски дълго време е бил настоятел на Сионския манастир. Съхранени са древни текстове от неговото житие, които трябва да бъдат отнесени към края на VІ век. По-късни преписвачи на житието погрешно решили, че свети Николай Пинарски и свети Николай Велики са един и същ човек. Постепенно с годините образите на двамата светци се слели.
В подражание на милосърдната помощ, оказана от свети Николай на трите девици, които спасява от нищета и поругания, като тайно подхвърля в дома им кесии със злато, през ХVІ век в Северна Германия и Нидерландия възниква традицията да се правят рождественски подаръци на децата. Първоначално това били ябълки и сладкиши. Считало се, че тях незабелязано ги оставя свети Николай, наричан Санта Клаус на Запад. По-късно тази традиция става изключително популярна. Днес в някои страни наричат Санта Клаус Дядо Коледа, но е важно да се знае, че почитането на Свети Николай е в основата на раздаването на коледни подаръци на Рождество.
В образа на Свети Николай се преплитат още и чертите на езическия бог Посейдон. Това е причината българите да го почитат като патрон на моряците и рибарите, както и като покровител на океаните, моретата, реките и езерата. Смята се, че когато е ядосан, светецът причинява бурите и ураганите.
Според Розмари де Мео, която казва за себе си, че е търсач на български тайни; измисляч на свободна практика; притежател на малко опит, повечко въображение, изключително здрави корени и право на избор, на Никулден се почита ДОБРИЯ ДУХ – прародител, закрилник на дома и семейното огнище. Според старата българска традиция Никола е ключаря на седемте свещени извора и на водата, от която произлиза Всичко. В негови ръце са Мъдростта и Справедливостта. Празникът се е водил мъжки. Почита се мъжката енергия – на главата на Рода, на стопанина. На този ден се прави курбан за избегнато нещастие и за Ангела-хранител, който бди над дома. Освещават се нови домове и се пречистват стари. На празника се иска прошка за всяко сторено зло и всяка нанесена рана през старата година и се благодари за всяко получено Добро.
...днес притихнала и ровейки из тазгодишната „реколта” искам да притегля сълзите и радостта, съпричастността и невъздържаността, любовта и гнева, които съм засяла и отгледала, и честно да отсъдя какво пожънах таз година, и прошка да поискам от вас, които съм огорчила, и благодарност на изкажа на вас, които добро сте ми сторили, и светлата памет на татко да почета... той си отиде от този свят на днешния ден преди 9 години... той обичаше морето, земята, звуците на гората, домашния уют, топлината на огъня в камината… Той обичаше корена си и го почиташе. Той ми завеща тази любов и подготви почвата на моето завръщане... Нека е Светлина по пътя ти, татко! Нека Бог даде покой на душата ти! Обичам те.

неделя, 29 ноември 2015 г.

Да ИМАШ или да БЪДЕШ! Това е въпроса!

Край кюстендилското село Мурсалево неотдавна археолозите откриват неолитно селище, което според тях е ритуално запалено от жителите си някъде около 5800 г пр. Хр. При геофизичното проучване на останките става ясно, че селището е било предварително планирано, къщите са построени „по конец” на 3 успоредни улици… специалистите смятат, че този начин на строителство преди близо 8 хилядолетия изисква много силна социална организация и е откритие в световен мащаб. Основателите на селището са от първите уседнали земеделци и скотовъдци по нашите земи, смята се, че са преселници от Мала Азия… а пътят по Струма се смята, че е бил връзката между Севера и Юга и е предпоставка за разпространението на неолита на Стария континент. Или Цивилизацията тръгва към Средна и Западна Европа от тук :)
„Не е вярно, че с приемането ни в ЕС България влиза в Европа. Истината е, че с това Европа приобщава корените си към себе си.” – казва авторката на статията, но да се върнем към нашия ритуално запален град :) Поминъкът на хората, построили неолитното селище край Мурселево, бил типично земеделски. Цялото мислене на древните земеделци е свързано с цикъла на плодородието в природата и семейството – зачеване и раждане. Неслучайно сред намерените артефакти преобладават женските изображения, които по онова време винаги символизират Богинята Майка…
Културния пласт край Мурсалево е много дебел, но археолозите са най-силно заинтригувани от нарочното ритуално запалване на селището от неговите жители. „Епидемия ли ги е сполетяла, та са се опитвали с огън да пречистят? – Не е изключено, но е малко вероятно. Ако е имало масов мор, едва ли чисто физически са щели да успеят да отделят толкова време и сили , че да насекат дървен материал, да го пренесат и струпат в къщите си. А това е извършено преднамерено, отнело е много време и е изисквало стройна социална организация. Дървата са били в колосално количество, за да изгорят дебелите 15-20 см мазилки на къщите, трябва огънят да е горял с часове при висока температура 600 – 750 градуса. За мен по-вероятно е селището да е било опожарено при някакъв много продължителен обред.” Това са думи на проф. Васил Николов, ръководител на разкопките при Мурсалево. Такива обреди има регистрирани в Африка и Полинезия – монотонни, продължаващи с месеци, чиято цел е да се уталожат конфликтите в социалната структура. Така, че може в рамките на подобен обред събирането и носенето на дърва да е общата задача, която ангажира всички, докато се тушира напрежението.
Но какъв тип социален конфликт може да е имало в неолита?
В онзи период не е имало икономическо неравенство, изразяващо се в имущество. Разликите са по отношение на престижа и произтичащото от него място в социалната структура. Престижът не е на основата на имането, а на личните качества, особености и постижения. Дори заради високия си престиж някой да е успявал да натрупа нещо, то не се наследява, а го следва в гроба. Децата му започват от нула – те трябва сами да се докажат, защото всеки работи за собствения си престиж…
Какъвто, обаче, и да е бил конфликтът, той е провокирал РИТУАЛНОТО ЗАПАЛВАНЕ на селището в името на РАЗБИРАТЕЛСТВОТО. И следва логичния въпрос: не е ли твърде лекомислено за една общност да се лиши от всичко, което има? Според проф. Васил Николов залогът може да е много по-голям от имането – да е самото оцеляване на общността. Какво излиза, че безконфликтното съвместно съществуване им е било по-важно от материалната сигурност.
„В онова общество разбирателството би трябвало да е било основна ценност. Животът им го е наложил – при тяхната постоянна битка с природата (аз лично смятам, че докато човек гледа на общуването си с природата като на битка нищо добро не ни чака, но това си е една отделна необятна тема) трябва да са заедно, да са колектив, за да оцелеят. А като има конфликт в общността тя умира. За какво са им къщи ако колективът се разбяга или се изколят”, казва професорът. Въпрос отпреди 8000 години. Но не ви ли звучи притеснително актуално?
Източник "Списание 8"

Аз пък си мисля днес, че можем да се научим от децата ДА БЪДЕМ щастливи заедно и да се наслаждаваме на това, което ИМАМЕ, както те умеят да се наслаждават на игрите си и да побират в тях целия си свят.
Снимки: www.roditel.bg

неделя, 22 ноември 2015 г.

Бурята в мен - вдъхновяващо ВЪЛНЕНИЕ или вълнуващо ВДЪХНОВЕНИЕ

Избрах да живея вДЪХновение, а не сМИСЪЛ… но ако ме попиташ кога направих този избор, ще трябва да си призная, че не знам. Струва ми се, че преди избора беше играта на думи… или може би беше точно обратното… в началото бе безформеното откровение, а заиграването с думите ми помогна да видя красотата на избора си… Не! Всъщност беше друго… Една чужда мисъл предизвика ВЪЛНЕНИЕ в мен… „По-важно от смисъла на живота е самия ЖИВОТ.“
И се разрази бурята…

Как да изживея живота си? Да се опитам ли да го разбера? Да се опитам ли да го подредя? Или да го оставя да се случва отвъд разума? Да гледам ли на живота като на борба? Или като на приключение? Има ли опасност да се изгубя в нечий друг живот, ако дойде приливна вълна и потопи моя свят?


…но както става винаги в природата - след края на бурята денят бива награден с ведро и спокойно утро… след разразилата се буря от въпроси в ума ми дойде омиротворяващото просветление: СМИСЪЛЪТ се постига с МИСЪЛ, а ЖОВОТЪТ е в ДЪХА на Бога. И направих своя избор да живея вДЪХновение, а не сМИСЪЛ :)

И посветих времето си на това да наблюдавам сезоните как идват и си отиват, как цветята се разтварят, как плодовете зреят, как листата капят… И доволна бях от малкото… няколко напъпили рози в градината, намерено гладко камъче на реката, събрана торба орехи, следобедна разходка в гората, отрупано дърво със сочни ябълки на двора, аромат на влажна земя, следобедно жужене на пчели… На кого са му притрябвали диаманти, скъпи коли и доставени от куриер букети, щом държи безкрайността в дланта си и вечността – в един час?

…и все пак нещо ми липсваше… нещо не ми достигаше, за да позная пълното щастие и усещането за волна безметежност… нещо неуловимо от сетивата ми… моето ПРИСЪСТВИЕ!

Лао Дзъ е казал: „Начинът да оползотворим живота е да не правим нищо действайки, а да правим всичко бидейки.“

И осъзнах, че да наблюдавам промените в природата през различните сезони е само едно от уменията, които съм избрала да придобия по Пътя си. Да, то ми носи спокойствие и вътрешен покой, увереност, че нещата се случват по правилния начин и почти без съпротивление, в хармония с ритъма на ПриРодата… но само по себе си това умение не е ВДЪХНОВЕНИЕ… защото ВДЪХНОВЕНИЕТО може да бъде мой избор, но неговото пораждане си остава Божие дело и Божия промисъл…
Да бъда промяната, която искам да видя в света е истинско ВЪЛНЕНИЕ. То може да разплиска живота ми или да го превърне в океан. Вълнението в мен е Силата, която може да придаде различни качества на водата и да превърне потока на живота ми в бара или в пълноводна река…



ВДЪХНОВЕНИЕТО е присъщо на природата на въздуха. То влиза в човек отвън… отгоре… свише… То може да бъде поето с една глътка въздух на върха на планината или да навлезе през света на сънищата в картината на нечий живот… вдъхновението може да бъде вдъхнато по време на молитва и да погали душата ти като нежен бриз… вдъхновението може да нахлуе в твоя свят в паузата между две мисли и да завихри като тайфун цялото ти битие… но независимо как ни спохожда ВДЪХНОВЕНИЕТО, ние нямаме власт над него…
ВЪЛНЕНИЕТО е присъщо на природата на водата. Човешкото тяло е 2/3 вода. Водата ни формира и поддържа живи - през целия ни живот, още от зачеването ни. Като ембрион ние се състоим от 90% вода, също като много растения и цветя. Макар че съотношение намалява с напредването на възрастта, като цяло тялото ни е съставено от толкова вода, колкото пропорционално има и на нашата планета Земя – 70%... затова и нашите мисли могат да провокират ВЪЛНЕНИЕ в нас… ВЪЛНЕНИЕ може да бъде възбудено и от нашите емоции… Има хора, които се ВЪЛНУВАТ повече от другите и тяхното ВЪЛНЕНИЕ може да предизвика разрушителни вълни, които да залеят обширни територии от социума и да променят релефа на човешките отношения… Всеки носи вътре в себе си, дълбоко в същността си едно ВЪЛНЕНИЕ, което го движи… напред или нагоре… Преди няколко дни аз осъзнах, че имам нужда да превърна своето тихо вълнение в мощна водна стихия, която да промени коритото на моя поток, за да бъда промяната, която искам да видя в света… за да измина своя път бидейки… за да осъзная своето присъствие…
…и всичко това защото се уморих да чакам „да получа ВДЪХНОВЕНИЕ“… избрах да умножа Силата в мен и да бъда ВЪЛНЕНИЕ… което променя границите на стереотипите… или ги заличава напълно.

Забележка: Стереотипът е опростена и/или стандартизирана концепция или имидж, често споделян от определена група от хора по отношение на друга група от хора. Стереотипите са не само зловредни сами по себе си, но и носят допълнителни вреди чрез насърчаването на предразсъдъците и дискриминацията. Предразсъдък е не само изказването на мнение или вярване, но и отношението, което включва чувства като презрение, неприязън или омраза. Дискриминацията се проявява, в случаи, в които човек бива третиран по-неблагоприятно в сравнение с друг човек... (източник: www.bg.ettad.eu)

„В нашия свят няма нищо по-меко и по-разредено от водата. Но да подчини коравото и неподатливото, тя няма равна на себе си. Всеки знае, че слабото побеждава силното, че твърдото отстъпва на мекото – всеки го знае и въпреки това, никой не се съобразява с това.“ Лао Дзъ
Предизвикай своето ВЪЛНЕНИЕ! Бъди РАЗВЪЛНУВАН! Дръзни да усетиш Силата на водата в теб!


"Да дръзнеш означава да се лишиш от устоите си. Да не дръзнеш означава да се лишиш от себе си." Сьорен Киркегор

неделя, 18 октомври 2015 г.

Важно е не количеството на годините, а качеството на дните

В слънчев ден като днешния, изпълнен с узрели есенни ухания и белязан от една нежно усмихната ведрост, на човек му се иска да поспре и да обърне гръб на надпреварата с времето. Аз си направих чаша ароматно кафе, седнах на стъпалата пред 150 годишната ни къща и се загледах в дъжда от жълти листа сипещ се в гората отсреща… вълшебно е! Чувам шума от падащите листа, долавям аромата на влажна земя и гъби, една пчела ухажва невена в градината, друга се бори с надиплените воали на розата… Зара дойде да оближе ръката ми, Гаро легна морно в краката ми… и постояхме тримата така в безвремието на откраднатите мигове блаженство и уютен покой… после те се заеха с техните си кучешки работи, а аз се посветих на сътворяването на този текст и на втъкаването на неповторимостта на днешния ден в пътеката от думи, която оставям след себе си…

Пробуждане… осъзнатост…
Присъствие…
Спонтанност на емоциите.
Зрялост на чувствата.
Живот в изобилие!
Път в Светлина!
Шепа пълна със семена!

Есента е моето време за откриване на смисъла.
За изживяване на смисъла.
За пораждане на смисъла.
Може би това е така, защото съм родена през есента.
Може би… но тази година е различно…
На прага на 40-те съм.
Избрах да случвам живота си близо до приРодата.

Избрах да живея вДъхновение, а не сМисъл…

Сега всеки ден е приключение ново за мен. Всеки ден ми се налага да синхронизирам своя ритъм с този на посятото от мен или с този на гората… и се уча да бързам бавно, да дишам дълбоко, да действам спокойно и с вещина… Всеки нов ден за мен е като разучаване и изпълняване на нова рецепта. Самото готвене е изкусен баланс между установени закономерности и свободна импровизация.
Всяко утро идва със своята рецепта, но аз обичам да експериментирам с поДправките – наситени емоции, свежи идеи или сочни зрели мигове безвремие… Прибавени към класическата рецепта на деня, придават на ястието деликатна индивидуалност :) ммм… Обичам разнообразната и качествена храна!

Обичам есента!
Обичам есенното слънце!
Обичам цветовете на гората през есента!
Обичам уханието на хризантеми когато се вдига есенната роса!

…и вече не броя годините през есента…

Годините са кошници със залези… Дните са шепи пълни с узрели мигове…
И понеже не е по силите ми да отглеждам залези, БЛАГОДАРЯ за всеки залез в моята кошница. Благодаря на Бог и на Вселената за благото и даровете в живота ми, за изпитанията по Пътя ми, за прошката, която е Светлина за душата ми. Благодаря за Силата. За Вярата. За Любовта. За Истината. Благодаря за куража и смелостта. Благодаря! Сега мога да засея семената... Тук и сега! Защото тук съм където СЪМ! А благодарността подготви почвата за добра реколта… Тук и сега животът ми е изобилие… а изобилието научих, че не е в имането, а в моженето да познаеш и реализираш всяка възможност, която ти се открие… да изпълниш всяка рецепта по свой начин… да отгледаш всяко засято семенце с грижа и любов…







Снимка: www.domigradina.com

И друго има…
Когато човек намери къде да се посее, осъзнава, че няма значение какво очакват другите от него, не е важно дори какво самият той иска да бъде. Важното е какъв е създаден да бъде! Всяко семенце носи в себе си потенциал – ДАР от Създателят. Всеки човек има своята ДарБа… както и своята СъдБа… и тук ще цитирам една много скъпа на сърцето ми приятелка Розмари Де Мео: „БА” на стария ни български език означава ДУША… или ДАРБА е дъхът на Бога в душата… СЪДБА е съдът на душата…
Аз открих своята ДарБА приемайки своята СъдБА – Да поДправям вкуса на Живота с УЮТни думи, с БЛАГОтворна храна и с ПЪТешествия.

вторник, 29 септември 2015 г.

Армията на трите С-та (случайност, спонтанност и синхроничност) срещу армията на трите С-та (сигурност, съмнение, страх)

В главата ми се води война…
Защото
Мозъкът ми се оказа много подходящо бойно поле –
Труден пресечен терен, осеян с тучни плодородни поляни и влажни дерета –
перфектни условия за отглеждане на ВСЯКАКВИ мисли…
И сега от ляво е строена армията на трите С-та:
Сигурност
Съмнение
Страх
А от дясно тази на трите С-та:
Случайност
Спонтанност
Синхроничност
Ако трябва да докладвам за проведените бойни действия и изхода от битките до този момент, статистиката, облечена все пак непринудено в игрословици, за да не бъде твърде скучна, би била следната:
- Най-сигурното нещо на този свят е несигурността. Ето защо човек не бива да се стреми към СИГУРНОСТ, а към умението да съжителства без СТРАХ с несигурността.
- Истинските неща се откриват спонтанно в гората от СЛУЧАЙНОСТИ, които винаги объркват плановете ни, за да създадат нови възможности за отстрелване… стига пушката на рамото ни да не е заредена със СЪМНЕНИЕ.
- Осъзнаването на несигурността на живота пробужда сетивата ни и започваме да откриваме смисъла, който се крие зад уж СЛУЧАЙНИТЕ „съвпадения“ – изпитана бойна тактика на мистичната синхраничност, която има за цел да тласне съзнанието на човек към изпълнение на неговата мисия ТУК и СЕГА.
ПАУЗА.
В която се водят мирни преговори…
…постигнато е временно споразумение за ненападение…
Сега мога да почукам на небето и да се вслушам в звука…
Сега мога да затворя очи и да поспя…
Сега мога да ти разкажа една приказка… за плеядата С-та в моя живот

Вселената ни разкрива правилния път за нас чрез синхроничностите. От степента ни на осъзнатост зависи дали ще ги забележим, а от силата на духа ни – дали ще ги зачетем и последваме.
Преди малко повече от три години Вселената ми организира среща със стар приятел в един негов сън. Той от своя страна прояви дързост като последва емоцията си от съня и направи крачка към мен в реалността. Аз се доверих на интуицията си и го поканих на танц… Мисля, че все още не съм благодарила на Вселената за тази нейна инициатива. Може би сега е момента… БЛАГОДАРЯ! Благодаря и на душата си за куража да променя посоката на пътя ми. Вече се бях отегчила да следвам сигурния и познат, но чужд път. Исках да открия своята пътека и да изживея приключението, но изпитвах страх. Отъпканият от другите път, наглед е безопасен, не крие рискове и изненади и води до убежище на мнима сигурност и илюзорно спокойствие, които бягащото от предизвикателства его толкова усилено търси и преследва… това е пътят утвърден като „главен“, той е трасиран от поколения преди нас и ако си на него не можеш да се изгубиш, само трябва да приемеш рутината като спътник… Това е път на уеднаквяване, на задушаване на спонтанността и заличаване на каквато и да е оригиналност, която би нарушила сигурността на пътя… всяка тревичка, пукнатина или камък, старателно са били отстранявани, за да не се нарушат посоката и общия изглед на пътя… Да, това си е сигурна магистрала за пътуване, но… не е пътека, която да извървиш… „Главният“ път е гладък и равен, но скучен и еднообразен. Той е сигурен, но не осигурява развитие. Дава посока, но не и възможности за избор. Задава ти някаква обща и банална цел, до която да достигнеш, но не води до непознати земи, които да откриеш…
Аз май имах други планове за себе си. Той също се оказа, че е бил отегчен от еднообразието на тази магистрала… и двамата почти по едно и също време бяхме осъзнали безсмислието на живота, който водехме. Всеки от нас вече беше чул гласа на сърцето си и беше предприел първата стъпка в процеса на промяната – отказа от удобната сигурност на магистралата „така трябва“… която ни беше направила приемливи за другите, но не и за нас самите. Беше ни помирила със средата, но беше създава дълбока бездна между истинската ни същност – нашите изконни потребности, ценности, копнежи – и самоличността, която поддържахме, за да следваме зададеното темпо на движение по магистралата… По едно и също време, паралелно, но независимо един от друг, и двамата бяхме изживели, всеки своята, криза на идентичността и бяхме разбрали, че магистралата не е нашия път, че, за да изживеем приключението ЖИВОТ е нужно спешно да свърнем по някоя горска пътека… която да ни отведе до непознати земи… Вселената ни срещна преди три години на ничия земя, защото е знаела, че имаме общ път за извървяване… общ градеж за съграждане… и любов за споделяне… А в споделеността винаги има и романтичен уют ;)

…за моя изненада примирието продължава… време е за лов на орехи :)
Слънцето ми намига зад облаците… тръгвам по случайна горска пътека… когато той ме държи за ръка не изпитвам страх… чувствам се сигурна в синхроничността на битието… доверявам се на своята спонтанност, дори когато имам съмнение в автентичността на свежото си настроение… Следвам своя съзидателен импулс… но ми харесва да се оглеждам в сините му, като планински езера, очи…
„Винаги бъди готов да промениш целта си, но никога не изменяй ценностите си.“ Далай Лама

неделя, 13 септември 2015 г.

Рецепта за щастие

Необходими продукти:
ЛЮБОВ
НАСЛАДА
СПОДЕЛЕНОСТ
връзка РАДОСТ
връзка СПОНТАНОСТ
чаша БЛАГОПОЛУЧИЕ
лъжица ПРОСТОТА
и щипка МАГИЯ
Начин на приготвяне:
Слагате от всички продукти изброени по-горе количества според собствения си вкус. Забърквате хомогенна смес, не много лепкава, по-скоро лека и пухкава. При необходимост разредете с чист оптимизъм и няколко капки вдъхновение. Така приготвеният коктейл е готов за директна консумация.

През последните няколко месеца имах на разположение много време и куп разнообразни ситуации, за да разсъждавам по темата за щастието, опитвайки се да открия тайната на щастливия живот… Мислите ми не ме отведоха далеч… но успях да уловя няколко емоции, които издигайки ме над земята, успяха да ме пренесат малко по-близо до… извора.
После реших да сменя „превозното средство“ и да опитам с… йога, медитации, сатвична храна, положителни утвърждения, засаждане на цветя… яхвах всичко, което смятах, че ще ме отведе по-близо до моето лично щастие… до моя ИЗВОР… (сякаш щастието е някакво място за превземане… окупиране… изследване…) и този опит не беше успешен.
Преди няколко дни попаднах на един стар брой на Списание 8. Привлече ме темата на броя – Рецепта за щастие. Ами, да. Как не се бях сетила досега. Щастието може да бъде забъркано по рецепта. Щастието може да бъде сготвено и хапнато с приятели… или не съвсем…
Какво всъщност е щастието?
Какво е да си щастлив?
Истината е, че няма как да се обоснове обективно едно от най-субективните неща на този свят. Щастието е различно за всеки и е нещо, което човек сам определя за себе си. Няма формула, няма рецепта. И все пак… Ако си отговоря на въпроса: какво за мен е щастието? Може би ще успея да навлажня устни от… Извора.
И така, ЩАСТИЕТО за мен е:
Хармония. Споделеност. Любов. Удовлетвореност.
Наслада.
Път. Усмивки. Слънце.
Достатъчност.
Благополучие.
Присъствие тук и сега.
Щастието е живот в пълнота.
Битие изпълнено с радост и простота.
Щастието е умението да живееш без нищо, но всичко, което ти е необходимо да ти бъде придадено.
Щастието е състояние на духа. (като свободата?!)
То не зависи от успеха, но е синоним на успешен живот. Защото щастието не може да бъде цел. Щастието е избор. И път. И поемане на въздух по пътя.
Хм, този въпрос се оказа лесен :)
А щастлива ли съм?

(много хаотични мисли)
Сега е момента да спра с подреждането на думите и да си забъркам един коктейл „щастие“. За подхранване на сетивата. Или за проясняване на съзнанието. Или за да рестартирам всичко.

Отпивам бавно глътка „щастие“
(наслаждавам се на вкуса)
Oставям я да се разлее по небцето ми
(чувам тишината в мен, а звуците на гората й акомпанират)


Усещам нежно пиперливия вкус на спонтанността да сгрява гърлото ми
(мислите ми притихват и дишам дълбоко)
Предавам се на въздействието на коктейла, течението ме повлича
(издишам)
Тялото ми е леко и безбрежно
(затварям очи и благодаря)
Добре. Сега мога да отговоря на въпроса. Щастлива ли съм?
Да.
Намирам се там където искам да бъда – близо до приРодата, в прегръдката на моя дом.
Обичана съм и обичам.
Пътят ми е споделен.
Светът ми се усмихва.
Имам воля за живот.
Забавлявам се като колекционирам случайности.
Експериментирам с вдъхновението си.
Всеки ден опознавам границите на тялото си. И понякога ги променям.
Радвам се на слънцето. Мачкам земята с голи ръце.
Приемам предизвикателствата на живота като подаръци.
Случвам желанията си без да преследвам амбициите си.
Отстоявам свободата си без да налагам позицията си.
„Щастието е като здравето – ако не го забелязваш, значи го имаш.“ Казва Тургенев
И друго е вярно – щастието е въпрос на личен поглед към света. И все пак възможно ли е да бъдеш щастлив ако си крайно беден, ако в страната ти се води война, ако някой твой близък страда? Мога ли аз да бъда щастлива при подобни обстоятелства?
Нямам отговор.
Мисля си, обаче, че хората обичат разнообразната храна и едва ли биха се задоволили с приемането единствено на коктейл „щастие“.
Мисля си още, че повече щастливи хора ще направят света по-щастливо място. Мисля и че всеки е отговорен за личното си щастие, но задължение на всяко правителство трябва да бъде изграждането на щастливо общество.
През април 2012 ООН организира конференция на тема „Благополучието и щастието: определяне на нова икономическа парадигма.“ По време на събитието е била инициирана идеята да се интегрира крайно субективната величина „лично щастие“ като национален приоритет в държавната политика на страните по света.
Звучи страхотно, но някак далечно… Министерство на щастието! Как ти звучи? На мен – нереалистично и отвлечено…
Но за населението на Бутан (около 800 000 души) създаването на подобно министерство би било съвсем в реда на нещата. В началото на 90-те години в икономиката на високопланинското кралство в Хималаите е въведено понятието: брутно национално щастие.
„Идеята се ражда през 1972 г.като необходим според разбиранията на тогавашния крал индекс за измерване на развитието на държавата. Под внимание се вземат от една страна - икономическият растеж и от друга – духовните ценности и удовлетворението на хората от живота. Според Негово величество, само ако двете вървят ръка за ръка, обществото може да бележи напредък. Брутното национално щастие се измерва с тест от 250 въпроса, за чието попълване са необходими 4-5 часа. Разделени са в 4 основни показателя: устойчиво развитие, съхранение на културните ценности, опазване на околната среда и добро управление на държавата.“
Източник „Списание 8“, бр. 6/2012
„Удовлетвореността не зависи от материални обекти. Тя е нещо, което произлиза от простотата. Ако не знаеш как да се отпуснеш и да се задоволиш с това, което имаш, ако не знаеш как да оцениш естествената красота на своето обкръжение, ако не знаеш как да проявиш простотата, дори всички пари на света да са твои пак си нещастен“ Лама Тубтен Йеше

Без съмнение всички велики Учители на човечеството имат своите мисли за щастието и неговия ИЗВОР. Моите учители днес в разгадаване тайните на щастливия живот са Зара и Гаро (Бретон Шпаньол и Западносибирска Лайка). Те винаги са щастливи. Може би защото са себе си. Наслаждават се на всеки миг от деня. Наблюдават спокойно света и не се страхуват за утре, не тъгуват за вчера. Свободни са да палуват по двора и във всеки един момент да изразяват емоциите си. Животът е тук и сега и е прекрасен!

четвъртък, 3 септември 2015 г.

От бъз до бъзак… или лятото на моето посвещаване в бъзовата магия :)

Помня как пролетно време баба ми правеше сироп от бъз – много любимо мое питие. Разреждахме го с вода през лятото и утолявахме жаждата си, а деликатния му сладък вкус сякаш охлаждаше пламналите ни от жегата гърла… Този сироп се прави от цветовете на Черният бъз (Sambucus nigra L ) - Разклонен храст или дърво, който достига до 3 м височина, със силно развита коренова система. Когато тази година към края на май открих, че в задния двор на новопридобитата ни къща има голямо дърво Черен бъз изпаднах във възторг и започнах всеки ден да навестявам моето уханно „съкровище“, въоръжена с плетен панер и малка ножица и да се пазаря за всеки разтворил се цвят, с капчици роса по него… пазарлъкът ми беше с листните въшки, които явно преди мен бяха надушили ароматната „плячка“ и си бяха направили стан в цветовете на Черния бъз, който по това време на годината радваше очите ми с прекрасните си бели „кошнички“ :) От баба знаех, че не бива да мокря цветовете преди да ги сложа да се изсушат, за да не ги лиша от най-ценното им – нежния жълт прашец, та голямо пазарене падна… но успях все пак да изсуша около 60-70 цвята за ароматен чай през зимата и с още толкова да направя от сиропа на баба :) Тези от вас, които ни бяха на гости в началото на лятото успяха да му се насладят :)
снимка: ezdrave.com
Ето моята рецепта:
30 едри цвята бъз
1 кг. тръстикова захар
2,5 л. вода
2 лимон
Всичко се накисва в стъклен съд за 48 часа. След това се прецежда и сиропът е готов за директна консумация. Имам много варианти на тази рецепта. Изпробвайте, за да усетите кой е най-подходящ за вас ;)

Със сиропа от бъз сложих началото на моето общение с градината и нейните дарове ;) Сега е времето за приготвяне на най-мощния еликсир за силна имунната система от плодовете на Sambucus ebulus или полския бъзак. Той е тревисто растение и е буквално навсякъде по поляни и шубраци Като бях малка и ни пращаха да берем цветове на бъз в началото на лятото всеки път ни инструктираха, че „бъзакът отсреща на пътя е отровен“ и да не го бъркаме с бъза, който е дърво… А на есен плодчетата му били още по-отровни и в никакъв случай да не ги ядем… Преди няколко години майка ми ни организира да берем именно плодчетата на полския бъзак, за да приготвим от тях лекарство, с което да подсилим имунитета си през зимата. Била прочела някъде тази рецепта и искаше да я изпълни. Майка ми винаги си е падала по народната медицина и билковите отвари, а аз съм й безкрайно благодарна, че когато бяхме деца успяваше да се пребори с лели и баби, за да ни лекува именно с „бабини илачи“ :) Аз в началото подходих с известно съмнение към така прехваления „лечебен еликсир от бъз“, но истината е, че вече три години той е единственото нещо, с което боря настинки, грипове и разни ставни болежки :) а семейното производство се разрасна. Майка ми твърди дори, че е намалила нивата на лошия си холестерол благодарение на сладкия черен сироп от „отровните“ плодчета :)

Снимка: личен архив
Ето я и Оригиналната рецепта от Петър Димков: В буркан от 5 кг. се редят ред зърна (2 см. дебел), ред ситна захар. Най-горният пласт е захар – 9 см. Вместо капак се слага парче платно и бурканът се оставя на светло и слънчево място, та захарта да се стопи. Прецежда се през тънка кърпа като се изтисква. Налива се в бутилки и се завързва с платно а не с тапа и се държи на хладно място за да не вкисне.
Аз използвам тръстикова захар ;)
Начин на приемане: всяка сутрин на гладно се взима 1 супена лъжица от сиропа от есента до пролетта, а може и целогодишно. За малки деца се приема 1 чаена лъжичка, като се започва с 1/2 за първите дни.
А сега ще ви доверя нещо лично: в задни си двор имам малка плантация с полски бъзак, който след около седмица ще е готов за бране :) къщичката ни е направо до гората, така че суровината за домашния ми еликсира тази година ще е гарантирано чиста :) Предвид сериозното количество, което консумира семейството ми от таз вълшебна напитка, обаче, се налага да обикалям и околните планински поля и плата. На едно от тях открих невероятно едри „гроздове“ с добре узрели ароматни плодове… Къде е това място ли? На платото на Витата стена. Как да стигнете до там? Елате ни на гости :)

четвъртък, 27 август 2015 г.

За физиката на промяната

Започнах да подреждам пъзела на поредната промяна в живота си още през зимата. Началото беше една „карта на желанията“ и един сън… Сънувах жълта мишена, която беше част от моята карта на желанията… докато минавах през нея тя се превърна в слънце, а концентричните й кръгове бяха лъчи от светлина… През пролетта започнах да усещам енергията на новото начало в живота си като ехо, да отеква във всяка клетка на тялото ми и във всяка мисъл, която се завихряше в ума ми… и във всяка идея, която се заформяше някъде на границата между съзнанието ми и неосъзнатия потенциал от възможности, с които съм дошла на този свят – моят нечекиран багаж, който пътува с мен през невидимите сфери на битието…
Опитах моето ново начало да започне с разчистване на „старото“… защото съм чела, че всяко ново начало започва с разчистване на всичко, което вече не е нужно… а може би всяко ново начало е последица от предприето разчистване? Следва логичният въпрос: кое е първо? Необходимостта от ново начало – дремеща във всяко малко семенце, прастария вик на самия Живот идващ от нищото – или покоят, който идва с разчистването – дълбоката оран на почвата преди засяването? Всъщност няма първо и второ! Има кръг. Кръговрат! Вечният ритъм на Живота, който природата следва… а аз не знам защо написах всичко това, но знам, че ми се прииска да го споделя с теб.
…всяка цел, която преследва човек е забулена в мъгла… странно, но онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас… правим необясними обрати в живота си, вземаме решения, които изпълват сърцата ни с меланхолия, а ежедневието ни е някаква неразбираема на пръв поглед пустота… а може би това е състоянието на духа, предхождащо всяко ново начало… и почвата трябва да бъде наситена с въздух… Драмата понякога не е драма на тежестта, а на лекотата, защото непосилната лекота на битието може да бъде бреме. Тази мисъл ми беше внушено от Кундера и неговата „непосилна лекота на битието“ :) Горещо препоръчвам тази книга вместо лекарство при по-леки форми на депресия.

петък, 3 юли 2015 г.

Здравей!

Как си? Малко изморен? Много напрегната? Или щастливо споделен :) но изгубил дъха си в надпреварата с делника? Тъжна?! Защо?... Да, разбирам... трудно е да си едновременно грижовна майка и безгрижно преминаваща през живота... А знаеш ли какво ми се случи на мен преди три месеца? Събрах си багажа и заминах! За да се върна! При корените си! Ей така, прищя ми се да приседна до тях и да помълча... да помълчим... заедно...
Това мълчание продължи три месеца. Имаше време да втаса. Да превтаса. Да бъде наново омесено и пак да втаса преди да бъде изпечено... Днес усетих, че е настъпил момента да раздам по малко на всеки от това мълчание, както се разчупва и споделя обреден хляб. Първото парче е за Бог. Второто - за Дома. Третото, четвъртото, петото... и така поне до петдесетото - за РОДата. Парчетата от петдесет и първо до към седемдесет и девето са за сродните ми души по ПЪТя. После следват неизбоим брой парчета за всички хора, които са ми сторили БЛАГО. По парче мълчание съм нарекла и за несрещнатите все още от мен люде, които са се погрижили и продължават да се грижат за УЮТа на душата ми в този свят. И така... останаха шепа трохи - най-вкусното на хляба. Мога да ти ги дам, ако си гладен/а, но искам да знаеш, че предпочитам да ги споделя с теб. Това ще даде "хляб" на приятелите ни да поклюкарстват по наш адрес :) но по-важното е, че самото споделяне ще подхрани МАГИЯта на общуването помежду ни...
Благодаря ти! Вече имам повод, и основание, и вдъхновение да начена списването на този виртуален дневник на нашето ОБЩЕНИЕ.