За ЖИВОТА зад житейската ситуация

по Екхарт Толе

„…за мен настоящият момент е много нещастен… Крепи ме единствено надеждата и възможността за някакво подобрение в бъдеще…
Надеждата ви крепи, но надеждата приковава вниманието ви към бъдещето и този траен фокус е причината за отричането на Настоящето и съответно за нещастието ви. Би било по-правилно да наречете „житейска ситуация“ това, което наричате свой „живот“.
…вярно е, че сегашната ми ситуация е резултат от неща, които са се случили в миналото, но все пак тя си остава настоящата ми ситуация и съм нещастен именно защото съм прикован към нея…
Забравете за малко за СИТУАЦИЯТА и обърнете внимание на ЖИВОТА си!“

Утро. Чуруликане на птици. Дъжд. Ведрост. Свежест. Удивление.
…и откривам ЖИВОТА си зад житейската ситуация!


Животът е сега.
Житейската ситуация съществува във времето. Тя е творение на ума.
Животът ми е тук и е реалност. Той е това, което Е.
Приемам го. Присъствам. В него.
Присъствам в Настоящето. Животът ми СЕ СЛУЧВА в Настоящето.
Знам, че никога не мога да достигна такъв момент, в който да бъда напълно свободна от проблемите си, защото съм в него сега. Осъзнавам го.



Няма спасение във времето. Не мога да бъде свободна в бъдещето. Ако не съм свободна днес.
Присъствието е ключа към Свободата! Тук и сега СЪМ. Тук и сега ЖИВЕЯ свободата си.
Чувствам. Вятъра в косите си и капките дъжд по лицето си.
Вдишвам пролетните аромати.
Усещам напоената земя под краката си. Вземам я в шепите си. Тя е ЖИВОТ. За цветята. За посевите. За плодовете на дърветата. И за дърветата.
Тук съм където СЪМ. У дома. При корена си.
Оглеждам се.
Не, просто гледам. Не тълкувам. Не анализирам. Не съдя.
Виждам светлината, формите, цветовете, текстурите.
Осъзнавам безмълвното присъствие на всяко нещо.
Осъзнавам пространството, което му позволява да бъде.
Слушам звуците. Слушам тишината зад звуците.

Докосвам наедрелия корем на Зара. . .

малките вътре мърдат. . .

усещам сърчицето на някое от бебетата. . .

усещам го как бие. . .

в ритъма на ЖИВОТА

. . .и приемам неговото Битие. . .

Приемам Битието на всяко цвете в градината ми и на всяка пчела. . . и на осата. . .

Сега наблюдавам ритъма на дишането си, чувствам как въздуха влиза и излиза. . . свеж е. . .
Чувствам жизнената енергия в тялото си. Осъзнавам Силата на духа си. Приемам съществуването на всичко, на всички неща извън мен и на всяка мисъл и всяка емоция в мен…
Потапям се дълбоко в Настоящето.

Животът Е. Аз СЪМ.

Приказка за любовта между Земята и Водата

Преди много, много години, още преди да се появят хората… Земята и Водата се влюбили… искали да са заедно и да се обичат без граници… Земята била твърда, стабилна, излъчвала покой и хармония. Умеела да се радва на живота и на света, съзерцавайки го и преживявайки го през себе си. Светът се променял, но тя сякаш оставала винаги една и съща, винаги „тежала на мястото си“. Водата пък била в непрекъснато движение и се радвала на всичко, до което се допре, но не обичала да спира на едно място и да си почива, не обичала да бъде в покой. Губела баланса си с всяка промяна на света, често замръзвала и се изпарявала, но никога не губела себе си.
Земята и Водата разбирали, че са много различни, но любовта им била толкова силна и непризнаваща граници, че те решили на всяка цена да намерят начин да са заедно… и с единението си да засвидетелстват любовта си…
В началото опитали Земята да се разтваря във Водата, за да са заедно. Та нали в природата на Водата е да поема всичко в себе си - въздуха, живота, движението. Опитали и били много щастливи… за кратко… после Земята започвала да се чувства зле. Непрекъснатото движение я побърквало, тревожело я и тя изгубила своята хармония. Не издържала и започвала да се превръща в кал. Реките от кал не били по вкуса и на Водата, те не й позволявали да съществува като себе си и да е щастлива. Любовта им се превърнала в изпитание и те били принудени да се откажат от този вариант на всепроникване… Тогава Водата се решила да се синхронизира с ритъма на Земята и се изляла в нея, спряла там, успокоила се, утаила се и те отново били заедно… радвали се на щастието и любовта си… за кратко…. с времето Водата се започнала да се чувства зле. Тя губела себе си... в покой… Нейната същност била движението… спокойствието я убивало бавно. Започнала да се заблатява… да отделя неприятна миризма… която пък тровела доброто настроение на Земята… и този път споделеността им не се получила…

Двете, обаче, много се обичали, въпреки несъвместимите си същности и в продължение на милиони години продължили да търсят начин да са заедно без да се поглъщат една друга. Земята - сигурна в себе си и много стабилна, а водата - винаги динамична и никога в покой. Разбрали, че никоя от двете не трябва да се променя. Всяка имала своята уникалност и красота. Видели, че заедно се допълват… разбрали, че заедно могат да творят светове, да съграждат чудни пейзажи, да се наслаждават на любовта си бидейки себе си…
Според Слънчевия календар на древните българи от 13 ден на 3 месец от годината (или от 6 март според съвременния календар) започват зимните дни на Земята, които продължават до настъпването на пролетта. Повече по темата можеш да прочетеш тук. Във високосна година 13-я ден от 3 месец се пада на 5 март, логично :) поради добавения ден в края на февруари. Нашите предци също са добавяли по един ден на всеки 4 години, но са правели това по време на лятното слънцестоене. Първият ден от зимните дни отредени на Земята бил отбелязван със сваляне на мартениците от ръцете и тяхното полагане под камък… така дедите ни символично са давали сила на земята, като са полагали в нея Водата и Огъня, които да я подхранят и да умножат нейното плодородие.
Чрез Слънчевия календар древните българи не са измервали времето, а по-скоро са подреждали ежедневието си. Ето защо той е бил техният портал към измерението на безвремието, което дава друг вид знание за Битието… и силата на Настоящето… но това е друга тема :) за друга статия ;)